Учителят бил вече стар и не можел да ходи по горите сам. Един Ученик идвал при него и те двамата се разхождали заедно. По тесните пътечки се изкачвали все по-високо и по-високо. Учителят събирал редки билки и разказвал на Ученика за тях. Той му разказвал също за сънищата на птиците, за нощния страх на цветята, какво премълчават камъните и на какъв език говори в планинската река пъстървата.
Ученикът се връщал вкъщи и записвал това, което бил казал Учителят. Записите се трупали, трупали и престанали да се побират в голяма кутия. Тогава той решил да ги покаже на Учителя.
И ето отишъл Ученикът при Учителя и гордо му казал:”О Учителю! Нищо от твоите знания вече няма да се загуби. Много години записвах казаното от тебе, и сега се получи голяма книга!”
Учителят започнал да чете една страница, втора. Лицето му ставало мрачно и колкото по-нататък четял, толкова по-мрачно ставало. „Изхвърли това”, - казал Учителят. „Но защо?” – възкликнал неразбиращо Ученикът
„Написал си не това, което съм казал, а това, което си разбрал”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар